„Бадуотър” – най-голямата лудост
Нормалната дължина на един маратон е 42 км. За повечето нормални хора дори тези 42 км са много! Има една прослойка от обществото обаче, за която разстояния, по-малки от 100 км обаче не са истинско предизвикателство.
Тук става дума за ултрамаратоните, които през последните години се организират в различни части на света постоянно и все по-често. Има ултрамаратони по 100 км, по 100 мили, по 200 км и нагоре. Общо взето правилото е едно – колкото по-дълго и по-трудно, толкова по-добре. Десетки участници ежегодно се събират и тичат през пустините Сахара, Атакама и др., през Амазонка, Калифорния, Колорадо, Мексико, Гърция и къде ли още не, дори на вр. Манаслу в Хималаите.
Кой е според мен най-лудият ултрамаратон?
Бадуотър!
Провежда се всяка година в средата на месец юли. Къде? В Долината на смъртта, Калифорния. Средната температура на въздуха там е 52°С, но земята може да се загрее до цели 93°С. Жегите са непоносими и убийствени, а повечето от бегачите получават халюцинации, докато тичат. За да охладят телата си някои от участниците в ултрамаратона дори лягат в ковчег, пълен с лед (помощните им екипи имат грижата такъв да е наличен при 50-градусови жеги).
Въпреки всички препятствия ежегодно около 90 бегачи се записват за участие в „Бадуотър”. Трасето е дълго 217 км, минава през разтопен асфалт, марсиански пейзажи и три планини, а времето, за което трябва да се пробяга, е максимум 60 часа.
Малцина успяват дори да финишират!
В разгара на юни…
Най-хубавият месец за мен е юни. Не просто, защото тогава усещаме лятото все по-близо и по-близо, но и времето е все по-слънчево и по-слънчево. Много хора непременно започват да си мислят за почивка през това време на годината, но не с отпуски и пътувания са свързани моите представи за юни.
Най-въодушевяващото нещо за мен са дългите горещи дни – почти 14 часа. Това ми прави най-голямо впечатление и мисля, че с нищо друго не може да се сравни удоволствието да се прибереш от работа по светло – свеж и изпълнен с енергия за тренировка, ако щеш, излизания с приятели, дълги разходки или четене книга на верандата/терасата в компанията на карамелените лъчи на залязващото слънце чааак до 21 часа :)
А какво да кажем за благоуханните вечери. Определено през юни отварят чашки рози, лавандула, жасмин и патунии – четирите най-ароматни цветя. Така че ако имате тераса или двор можете да се насладите на смес от опияняващи ухания.
Юни – моят любим месец – продължителни дни, топли нощи, повече време, повече енергия – сякаш целият свят е събуден за живот и забавление.
Любимите ми приказки на Братя Грим
Наскоро, покрай племенницата ми, на която четох приказки, се сетих за моите любими от детството – Пепеляшка и Снежанка. Те са и героините, на които тогава исках да приличам, и то не само заради външната им красота, но и заради душевните им качества. Е, разбира се и заради принцовете, които ги търсиха и спасяваха. Може би благодарение на тези приказки, аз все още търся своя принц, и разпознавам „жабоците“ още отдалеч :))
Приказките, които четох на племеницата ми, бяха от поредицата „Детство мое: Вълшебни приказки в картинки“ от издателството на Светльо Кантарджиев – Ню Медиа Груп. Илюстрациите им много ми харесаха и ми напомниха за моите стари книжки, които сигурно събират прах някъде в старата къща на баба ми на село.
Прочетох й „Скъсаните пантофки“ на Братя Грим, както и „Малкия Клаус и Големия Клаус“ на Андерсен. Точно тези две приказки или не съм чела като малка, или съм ги забравила, но поне и на мен ми беше интересно, а и много приятно. Децата са ангелски и невинни създания, и винаги изпитвам удоволствие да съм с тях и да им разказвам приакзки. По тази причина и неведнъж съм се замисляла дали да не изкарам и едно педагогическо образование, но засега това е в далечните ми планове.
Бих препоръчала и на вас детските книжки от издателството на Светльо Кантарджиев, добре е човек, от време на време, да си припомня детските години и вълнения, разказвайки вълшебни приказки на някой малчуган :)
Силата на природата
Бях забравила какво е да се разлюлее пода под краката ти. Първо губиш сигурност и това чувство те приклещва в нещо като паника, след което болезнено осъзнаваш, че си абсолютно безсилен да направиш каквото и да е. Страхът е логична реакция. А сред моите познати има и такива, които биха изпаднали не на шега в истерия.
Ние в Габрово почти не усещаме земетресения. Може би регионът ни е такъв, или пък Стара планина ни пази ;) – не знам. Последният път, преди две години, когато пак земята се разтресе, бях в София, но покрай ангажиментите бях по цял ден в движение навън и дори не съм разбрала кога какво се е случило. Казаха ми, че е имало два-три труса, аз само вдигнах рамене. Не ми е било кой знае колко страшно. Този път обаче щастливо събитие ме докара в Пловдив и за пръв път от години действително сърцето ми се качи в гърлото. Особено много се стреснах, но като видях, че хората около мен не са кой знае колко впечатлени и аз се поуспокоих. Слава Богу, втори трус не усетих, което ме накара до края на деня само да говоря за това като за някакво приключения.
Впрочем и сега се чувствам така – все едно съм преживяла нещо изключително интересно. Но пък и няма да забравя първата си реакция. Не харесвам нещата, които не мога да контролирам – може би тъкмо за това си давам сметка, че ние, хората като цяло, нямаме никаква власт над собствените си съдби. И често природата ни напомня точно това.
До Париж и обратно…
Да отидеш в Приж е мечта почти за всяка жена. Още повече, когато тази мечта е свързана с прекрасно романтично изживяване.
Не е ли малко изтъркано, ще попитам аз. Сякаш целият свят се е намъкнал там, само и само да зърне купчина старо желязо, което между другото и няма кой знае каква архитектурна стойност.
Всъщност Айфеловата кула е последното нещо, което французите ще искат да ви покажат, посетите ли страната им. Преди нея ще се наредят гледката от терасата на градините на града, Лувъра, пазител на творенията на човешкия гении, множество архитектурни културни обекти и цял куп винарни и малки мандри и къщи за производство на сирена. Това е нещото, което ценят местните – история, изкуство и даденостите на природата. Често ще чуете французи да ви говорят за козметика и парфюми и да се превъзнасят по последните модни тенденции. А кажете ли им, че сте от България почти задължително ще знаят за розовото и лавандуловото масло (предполагам, знаете, че България е един от основните износители и на лавандула в света).
А Айфеловата кула е просто проект, строен за Световното изложението в Париж през 1898 г. Замислена е да стои 20 години, но интересът към нея станал толкова голям, че тя бързо избила разходите по строителството си. След това станала обект на експерименти – чрез нея била проведена първата телеграфна връзка с Пентагона, а после са открити космичните лъчи, радиолъченията и впоследствие се трансформирала в радиорелейна кула на Париж. Така си остава там и до днес, макар чужденците да не знаят, че в последно време общината се сблъсква с много проблеми по стопанисването й.
Общо взето ние, като чужденци, й се радваме, а французите вече я гледат с досада. Но така е като с всичко местно, с което свикваме без дори да се замисляме какъв интерес би представлявало за гости и поколения напред…