Влязох в един от софийските бутици, за да си купя копринена кърпа. Цветовете бяха наситени, материята – копринено мека, а аз за миг се почувствах като героиня на Миядзаки. Но когато погледнах към останалите жени в магазина, не видях личности, а клонинги. Всички бяха облечени сякаш по един и същи моден алгоритъм.
И това ме свари неподготвена. Защото стилът вече не живее в бутиците, а в лентата на Instagram. Алгоритъмът ни сервира готови решения, вместо да ни остави сами да търсим и грешим. Днес няма нужда да обикаляш малки ателиета, да търсиш малката несъвършеност в шева, която прави дрехата твоя. Няма нужда от рискове. Всичко е предварително премерено и изчислено.
Помня времето, когато шопингът беше приключение. Тогава търсехме не дрехи, а истории. Всяка дреха носеше следа от човешка ръка, от вложеното усилие и вкус на дизайнера. Днес купуваме не дрехи, а статистики. Аз самата се хванах, че новата ми кърпа е точно от типа, който би ми изскочил в секцията „препоръчано за вас“. И макар да ме зарадва, в същото време ме изпълни с меланхолия.
Стилът изисква малко хаос, малко смелост да кажеш „не“ на масовото. Да се довериш на собствения си вкус, дори когато той не съвпада с диктата на Instagram. Но в този дигитален свят е много по-лесно да приемеш готова идентичност, отколкото да изградиш своя. Истината е, че алгоритъмът ни спестява усилието, но и ни лишава от удоволствието да откриваме себе си.“
