Случвало ли ви се е внезапно да ви връхлети тревога, без ясна причина, а след минути да разберете, че детето ви е паднало в училище или е имало лош ден? Този феномен, познат на толкова много родители — особено майки — често се описва с простото „усещах го“. Но какво стои зад това усещане? Телепатия? Интуиция? Или науката има какво да каже?
Учените отдавна се опитват да изследват синхрона между майка и дете, особено когато става дума за физиологични и неврологични процеси. В едно изследване на Университета в Кеймбридж се наблюдава, че когато майката и детето прекарват време заедно, дори в тишина, мозъчните им вълни започват да се синхронизират – особено в ситуации на емоционална близост или тревога. Това състояние, познато като „интерперсонална невросинхрония“, се смята за основа на съпреживяването и разпознаването на нуждите на другия, дори без думи.
Сърцето също „говори“. Изследвания с ЕКГ и мониторинг на сърдечната честота показват, че при бебета и техните майки пулсът често се синхронизира, особено при кожен контакт. При кърмене, гушкане, съвместен сън — сърцата буквално започват да бият в общ ритъм. Не е ли това вид телепатия на тялото?
Разбира се, в езотеричната и духовна литература темата се интерпретира още по-дълбоко — майката и детето били свързани с енергийна нишка, която остава дори след раждането и прерязването на пъпната връв. В някои култури вярват, че душата на майката продължава да „бди“ над детето през целия му живот. В Индия и Тибет подобна връзка се възприема не просто като психологическа, а като свещена — от нея зависи равновесието в семейството.
Но ако се върнем към по-прагматичната страна — всичко това може да се обясни с една дума: наблюдение. Майките често са толкова настроени към децата си, че създават силна вътрешна карта на тяхното поведение, ритъм и състояния. Когато нещо излезе извън тази карта, тревожността скача автоматично, дори без видима причина. Психолозите наричат това „сензорна хиперчувствителност“, особено изразена при родители с висока емпатия.
Интересно е, че този феномен се наблюдава и при деца, особено в първите седем години, когато емоционалната регулация до голяма степен зависи от близките. Много деца усещат кога родителят им е тревожен, дори ако не е изразено открито. При тийнейджърите това усещане често се „замъглява“ от хормоналния бунт, но връзката остава. И понякога, въпреки всичко, пак казват: „Мамо, знаех си, че ще се обадиш точно сега.“
Истинска телепатия ли е това? Може би не в класическия смисъл. Но когато става дума за отношенията между майка и дете, границите между тяло, ум и емоция се размиват. А науката, независимо колко се развива, все още не може да измери онова, което ние просто „усещаме“.
И може би така е по-добре.
