Онова прехвалено „самопознание“ се оказа просто един по-елегантен начин да се измъчваш. Цялата тази лавина от съвети за „грижа за себе си“ и „намиране на вътрешния мир“ е добре опакована измама, продавана между рекламите на скъпи кремове и филтри в социалните мрежи. Разбрах го миналата седмица, докато чаках капучино в едно от онези заведения в Лозенец, където всичко е прекалено подредено и стилно, за да е истинско. Очаквах да се събудя с онази лека усмивка на човек, намерил баланс. Вместо това се събудих с изключително подробен списък на собствените си провали, подреден с прецизността на каталог на Balenciaga.
Модерното самоанализиране не ти дава инструменти за прошка. То ти дава просто по-мощна лупа, с която да разглеждаш всяка драскотина по характера си. Превърнах психологическата осъзнатост в нов вид микроскоп и с него започнах да изследвам всяка микроскопична пукнатина в себе си. Вместо да се чувствам по-цялостна, станах просто по-добър наблюдател на собственото си разложение. Това е икономиката на самоанализа – индустрията ни продава „осъзнатост“, а всъщност ни предлага по-висока резолюция на несъвършенствата. Когато започнеш да разпознаваш травмите и моделите си на поведение, се превръщаш в обвинител в съдебна зала, който е намерил перфектния уликов материал. Всичко се превръща в продукт – купуваш тефтер за „рефлексия“, свещи за „спокоен дух“, но всъщност плащаш само за по-добро зрение, с което да виждаш всяка своя грешка.
Спомням си един вторник, когато, потънала в любимия си фотьойл с книга за „сенчестата страна на личността“, вместо да намеря покой, започнах да анализирам всяка излишна дума, която съм казала на някого през последната година. В главата ми не се случваше нищо от типа на „приемане на себе си“, а по-скоро брутална инвентаризация на егото. Станах по-умна, да, но и по-мрачна. Станах по-прецизна в разпознаването на грешките си, но лиших себе си от способността да ги пренебрегна. Реалността на „самопознанието“ не е тихата, магична градина на Миядзаки, а по-скоро разследване на престъпление, при което жертвата и извършителят са едно и също лице.
Всичко това е просто нов вид интелектуален лукс – да си толкова осъзната, че вече не можеш да се наслаждаваш на нищо, без да търсиш скрития подтекст или психологическа причина. Превърнахме вътрешния си свят в критично пространство, където всяка емоция е под лупата на самото съждение. Знанието за себе си не ме направи по-спокойна. Просто направи разликата между мен и моите грешки много по-ясна и болезнена.
Попаднах на тази статия, защото напоследък и аз се улавям да се измъчвам точно по този начин. Очаквах да ми помогне да се отпусна, а всъщност ми даде куража да спра да се ровя в миналото. Дори не съм сигурен, че ще продължа с този курс по личностно развитие, защото май просто е поредният начин да си платиш, за да се чувстваш виновен.
Точно този списък с провали, който авторката описва, ми напомня за онзи момент, когато започнах да водя дневник преди няколко години. Очакванията ми бяха за изчистване на ума, а получих нещо като безкраен инвентар на грешките си. Въпросът ми е – наистина ли е толкова трудно да се откъснеш от този процес на самокопаене, без да се превърне в самосаботаж?
Хареса ми как авторът сравнява самопознанието с каталог на Balenciaga – точно така се чувства човек, когато започне да рови в себе си. Честно казано, и на мен ми се е случвало да се събудя с по-дълъг списък на грешките си, отколкото с идеи за подобрение. Статията ще е полезна на всеки, който се чувства претоварен от съвети за „грижа за себе си“, защото показва, че понякога самоанализът може да е повече вреда, отколкото полза.