Колкото и да ми се иска да вярвам, че любовта е въпрос на съдба, че просто се случва и срещаме „точния човек“, осъзнах, че партньорът до мен никога не е случаен. Мъжът, който влиза в живота ми, е отражение на вътрешния ми свят – особено на онази част от мен, която още не съм готова да видя. Той не е враг, не е наказание, а огледало. И понякога това, което отразява, не е приятно.
Когато не вярвах, че заслужавам внимание, нежност и грижа, привличах мъже, които бяха емоционално недостъпни, дистанцирани, заети. Не защото няма свестни мъже, а защото вътре в мен имаше убеждение, че не мога да получавам. Огледалото просто отразяваше моята вътрешна програма. Когато се раздавах до изтощение, мъжът до мен приемаше това като нещо нормално. Не защото не ме обича, а защото аз излъчвах вибрацията на човек, който ще направи всичко сам. Когато се подценявах, той подсилваше това усещане. Когато ме беше страх да бъда видяна, той не ме виждаше. Когато бях прекалено строга към себе си, той ставаше критичен. Не винаги с думи, понякога просто с мълчание, дистанция или бездействие.
Мъжът, който се появява в живота ми, чува не думите, а вътрешния ми тон. Ако в мен има дефицит, срещам дефицит. Ако се боря, привличам ситуации, в които трябва да се доказвам. Ако нося болка, преживявам я отново и отново. И обратното – когато съм в контакт със собствената си стойност, не преследвам внимание, а го излъчвам. Не изисквам уважение, а го предизвиквам с присъствието си. Не чакам някой да ме обича, защото вече нося любовта в себе си. И тогава мъжът ме вижда различно. Реагира различно. Отношението му е зряло, защото и моето е.
С времето разбрах, че поведението на мъжа често говори за моите собствени граници. Когато не ги поставям, той ги прекрачва. Когато не казвам „не“, той спира да пита. Когато приемам трохи, няма как да получа хляб. Всяко мое „ще изтърпя, защото го обичам“ всъщност учи другия, че любовта ми е по-силна от уважението към себе си. И отново – огледалото просто показва това.
Истинската сила идва, когато спра да обвинявам и започна да гледам на човека до мен като на учител. Дори и когато боли. Всяка негова реакция е покана да се погледна по-дълбоко – коя част от мен говори чрез него, коя все още търси внимание, сигурност или спасение. Колкото повече се свързвам със себе си, с нуждите и тялото си, толкова по-ясно става отражението. Тогава мъжът или се променя, или просто си тръгва, за да отвори място за нещо ново.
Когато си върна силата и започна да се отнасям към себе си с уважение и нежност, светът ми се подрежда по друг начин. Любовта вече не идва от нужда, а от изобилие. Мъжът вече не е спасител или наказание, а партньор. Той е моето огледало, но аз съм светлината, която то отразява. И когато променя светлината, отражението винаги се променя заедно с мен.
