Колко често сме се хващали да плащаме повече за правото да носим известна марка, отколкото за самата дреха? Стоях пред витрина на „Витошка“ и се загледах в едно яке, което буквално крещеше с логата си. Изведнъж ми се прииска да се върна назад във времето, в онзи момент, когато си мислех, че скъпото е синоним на елегантност. Очаквах възхищение, а получих само усещане за кич.
Дълго време вярвах, че дизайнерските имена автоматично ми гарантират стил. Очаквах да се почувствам като героиня от класическо кино, но вместо това видях жена, облечена като ходеща реклама. Синтетичният блясък на плата не можеше да се прикрие дори от най-високата цена. И тогава нещо се преобърна в мен.
Осъзнах, че много „луксозни“ артикули не са създадени, за да изглеждат добре на тялото, а за да бъдат разпознаваеми от разстояние. Маркетингът е безмилостен – изисква да се откажеш от индивидуалността си, за да станеш част от една масова принадлежност. Когато брандът е прекалено шумен, той поглъща личността на човека, който го носи.
Често си мислим, че високата цена е гаранция за качество, но истинската стойност се крие в материята и изработката. В начина, по който коприната пада, в тежестта на добре скроената вълна, в усещането, че не ти се налага да се доказваш с метални значки. Спомням си как една жена в семпъл кашмирен пуловер изглеждаше по-авторитетно от онази, чиято чанта крещеше името на модна къща.
Днес състезанието е кой ще бъде по-разпознаваем, а не кой има по-добър вкус. Гардеробът ни се е превърнал в списък с покупки за одобрение от другите. Когато цената диктува естетиката, стилът умира. Остава само сухата цифра на трансакцията и едно изпразнено тяло, което търси смисъл в пластмасовия блясък.
В края на деня, когато свалиш скъпото си яке, остава само твоето собствено усещане за пропорция и материя. Логото е просто печат върху плат – не доказателство за вкус.
