Понякога се чувствам така, сякаш живея в постоянна гонитба – от задачa към задачa, от срещa към срещa, от отговорност към отговорност. И колкото и да съм организирана, пак се оказва, че няма време за важните неща – онези, които не горят на секундата, но са в основата на живота ми. Като здравето ми. Като сънят. Като движението. Като това, просто да поседна в тишина.
Научих по трудния начин, че „спешното“ и „важното“ рядко съвпадат. Спешно е да отговоря на имейл. Важно е да ям истинска храна. Спешно е да довърша един проект. Важно е да си позволя разходка или тренировка. Спешно е да отметна всичко в to-do списъка. Важно е да остана здрава, спокойна и във вътрешен баланс.
Посещението на фитнеса днес не е спешно, но ще определи здравословното ми състояние занапред.
Стресът няма да ме убие днес, но ако не го овладея, след време ще ми струва скъпо.
Не е задължително да ям чиста храна днес, но това ще намали риска от много болести в бъдеще.
Всички имаме по 24 часа в денонощието. Какво можем да направим, за да ги използваме по-ефективно, така че да живеем по-здравословно и щастливо, да вършим важните неща и в същото време да не изоставяме спешните.
Започнах да си връщам времето, когато осъзнах, че то не е въпрос на наличност, а на приоритет. И си създадох три малки правила, които всъщност промениха всичко.
Първото беше да елиминирам „полу-работата“. Онзи навик да правя нещо, докато правя и още пет други. Да пиша текст, но междувременно да проверя телефона. Да започна тренировка, но да сменям упражнения по средата, защото съм прочела нещо по-ново. Да говоря по телефона, но мислено вече да съм в следващата задача. Уж действам, но всъщност разсейването ми изяжда ефективността. Когато започнах да си позволявам да правя по едно нещо наведнъж – и само него – времето ми сякаш се удължи.
Второто – да започвам деня с най-важното. Още преди шумът на света да ме залеe. Ако трябва да пиша – сядам веднага след събуждане. Ако трябва да тренирам – започвам с най-трудното упражнение. Знам, че волята ми отслабва с всяка следваща минута, затова се научих да не я чакам да се стопи.
И третото – да следвам графика, дори с по-малък обем. Ако нямам време за цялата тренировка – правя 10 минути. Ако не мога да напиша цялата статия – нахвърлям основите. Ключът се оказва не в перфектното изпълнение, а в устойчивостта. Малко, но редовно, е по-добре от много, но никога.
С времето тези три навика ми върнаха усещането, че владея дните си. Не напълно. Но достатъчно, за да ми е по-леко, по-здравословно и… по-смислено.
А ти как печелиш време за себе си?
